Влез

Осмели се да споделиш страховете си ... с Пламен Петров от blogatstvo.com

Осмели се да споделиш страховете си ... с Пламен Петров от blogatstvo.com - 5.0 out of 5 based on 5 votes

 Когато реших да поканя в блога си гост-автори, които да споделят страховете си, едно от първите имена, които изникнаха в съзнанието ми беше Пламен Петров от blogatstvo.com. Защо? Той е ярка и колоритна личност, смело разкрива същността си без да му мигне окото. Пише много увлекателно и обича предизвикателствата (нали е зодия Овен като мъжа ми :). Пламен е и инициатор на създаването на първата и уникална по рода си книга за блогването - "Блогопедия".  Ето какви са страховете на един смел мъж:

  Ако взема за отправна точка поговорката „Мечка страх – мен не страх!”, бих казал, че съм повече като мечката… (Може би и външната прилика с мечок не е случайна).

 Имам много страхове. И това си е съвсем в реда на нещата. За мен страхът не винаги е с отрицателен знак. При определени хора, в определен момент, може да бъде и добър мотиватор. При мен често е точно така…

 От какво ме е страх?

 Един от първите ми страхове, за които си спомням, беше страхът от тъмното. Този страх е както атавистичен (прадедите ни са били дебнени – и изяждани – от всякакви зверове, които ловуват предимно нощем), така и съвсем обясним. Когато едно от сетивата ти е с намалени функции, нормално е да чувстваш нещо повече от дискомфорт.

 При мен този страх имаше малко смешно изражение. Макар че, тогава хич не ми беше смешно…

 Въпросното тогава беше преди повече от три десетилетия, някъде 7-8 годишен трябва да съм бил горе-долу. По онова време (а до немалка степен и до днес) животът ми беше силно повлиян от филма „Междузвездни войни”. И всеки път когато трябваше да сляза за нещо до мазето – а там винаги имаше поне една изгоряла крушка и за да стигна до ключа на следващата трябваше да мина поне през един тъмен коридор – мъжеството ми биваше подложено на неописуемо изпитание. Треперех като лист – че отнякъде в тъмното ще изкочи самия… Дарт Вейдър. Имаше една подобна сцена във филма и явно много ме е впечатлила.

 Всъщност, в онази сцена Люк Скайуокър успяваше да отреже главата на Вейдър с меча си – само за да открие, че под черния му шлем е неговата собствена глава… и в това също има много дълбок смисъл. Страховете ни никога не са „външни”… те винаги са част от нас… Но го разбираме чак след като им резнем главата…

Сега се сещам и за една друга сентенция – ще цитирам по памет: „Спрях да проверявам под леглото си за чудовища – когато осъзнах, че чудовището живее вътре в мен”. Всички си имаме поне по едно. (А при някои е цял зоопарк…).

 Кои страхове съм преодолял?

 Друг страх, за който осъзнах в началото на своето юношество беше страхът от височина. Още един естествен и обясним страх. И аз избрах да се отърва от него по най-естествения начин: скочих с парашут.

 Никога няма да забравя чувството, което изпитах когато се изправих за първи път на вратата на самолета – и погледнах надолу. Всяка една клетка от тялото ми крещеше: „Ти си луд! Върни се обратно! Не скачай!”.

 Така сме програмирани хората – с най-различни ограничения и лимити. Но слава Богу, дадена ни е и способността да се препрограмираме. Въпреки че не е лесно…

 И на мен не ми беше лесно тогава… но и не го мислих много-много – просто скочих.

 В интерес на истината – втория път страхът беше още по-голям.

 Третият – малко по-малък. Четвъртият – удоволствието взе да надделява…

 Тогава бях на 17. Но и до ден днешен онзи миг – в който избрах себе си пред страха – ми е опорна точка. В моменти, в които по една или друга причина пак съм изправен пред вратата на някой самолет. И гледам в бездната…

 Имам и страхове, които не съм успявал да преборя. Засега…

 Спомням си, че в казармата трябваше да прескачаме някакъв трап. С пълно бойно снаряжение…

 Е, така и не го прескочих този трап. Няколко пъти опитвах и в последната секунда спирах на ръба. Предполагам, че не съм имал достатъчно силна мотивация. И че при нужда – ще прелетя.

 И за още един страх се сещам. Много особен страх. Него нито съм го победил, нито той мене. Свикнахме един с друг май. Мирно съвместно съществуване…ама почти. Реално всеки ден ме сръчква в ребрата. А понякога – и на по-болезнени места.

 Става въпрос за страха за детето ти. Още докато се раждаше щях да се побъркам от страх. Въпреки че външно уж не ми пролича. Но отвътре беше торнадо…

 Има една такава сцена в „Сбогом на оръжията” – в края на книгата. Реално текстът мисля, че е около страница и половина – но там е показан целия гений на Хемингуей! Само в няколко параграфа е предал толкова достоверно целия този страх на един бъдещ татко: дали всичко ще бъде наред, дали детето ще се роди нормално, дали всичко с майката ще е наред…. Това не може да се преразкаже.

 За щастие, при нас сцената не завърши както в книгата. Но с това този страх не изчезна. Даже напротив. С всеки изминал ден от родителството този страх се храни и расте.

 Ненапразно имаме една такава поговорка: „Да не ти се случва това, което ти мисли майка ти!”. И татковците не сме по-различни в това отношение. Треперим за децата си… само дето много рядко ни личи. Отвън.

 Но ако оставим страхът да победи – бихме се лишили и от целия този дар: да си родител. Както и от много други дарове…

Сещам се за един интересен случай – писателят Емилио Салгари.

 Той е автор на едни от най-известните пиратски романи за времето си. (Аз много харесвах Сандокан, например). А в реалния живот този човек е пътувал само веднъж на кораб – и му прилошало. До края на живота си той е имал страх от водата. Но това не му е попречило да опише толкова живо десетки морски битки… Въображението – и човешкия дух – са по-силни от страха! Много по-силни…

 Ами представяте ли си какво му е било на Юрий Гагарин, например? Със сигурност го е било страх. Но и със сигурност това не е било най-важното…

 Какво екстремно бих направил още?

 Най-екстремното – предстои! Едва отскоро започнах да осъзнавам един от най-дълбоките си страхове: страхът да бъда себе си. Да се покажа пред света с пълния си блясък…

 Този страх беше толкова добре маскиран в продължение на десетилетия, че аз погрешно го бях взел за гласа на Разума. Бъди скромен, не изпъквай, стой си мирно в строя… при другите…

 Много дълго време душата ми носеше обичайната сива униформа – за да не се отличава от останалите души в човеко-потока. И си обличаше цветните дрешки само вкъщи… като се стъмни…

 Обаче вече знам, че скромността наистина не краси човека. Нито сивотата…

 И че не ми е в природата да съм сив и скучен. Душата ми иска да блести. Да свети…

 Още не съм съблякъл напълно сивите си дрешки. По-скоро ги свалям люспа по люспа…

 Но усещам как много скоро пак ще се изправя на вратата на самолета. И когато страхът ми отново започне да ме увещава да не правя глупости – ще се ухиля в лицето му и ще му кажа:

 „А бе, що не си… гледаш работата!”.

 И тогава отново ще бъда само себе си.

 Както в един любим цитат от една любима книга:

 „Не бива да се страхувам. Страхът погубва разума. Страхът е онази низка смърт, която носи пълно унищожение. Аз ще се изправя с лице срещу моя страх. Ще му позволя да мине по мен и през мен. А когато отмине, ще извърна вътрешното си око, за да проследя пътеката му. Там, откъдето е минал страхът, няма да е останало нищо. Ще остана единствено аз.”

 А вие ше се осмелите ли да признаете екстремните си преживявания и страховете си?! Ако е така, изпращайте ми материали на Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите..

Последно променена наПетък, 30 Май 2014 10:31

Оставете коментар

Моля убедете се, че всички задължътелни полета (маркирани със звезда) са попълнени. Не е разрешен HTML код.

Real Time Analytics