Влез

Осмели се да споделиш страховете си ... със Стойне Василев от smartmoney.bg

Осмели се да споделиш страховете си ... със Стойне Василев от smartmoney.bg - 5.0 out of 5 based on 6 votes

сподели страховете сиСподели страховете си / Снимка: evangelnorth.net Когато публикувах статията "Осмели се да признаеш...най-екстремните неща, които си правил и най-големите си страхове", почувствах някакво завладяващо спокойствие. Явно се притесняваме не само от самия страх, но и от това другите да не разберат, че изпитваме страх. А когато обявиш пред всички от какво не можеш да спиш нощем, това спира да те притеснява (поне не в такава степен).

 Оказа се, че има и други, които биха се решили да споделят страховете си. Днес имам удоволствието да ви представя първия престрашил се - Стойне Василев (Бат' Тони) от smartmoney.bg. Ето какво сподели той: 

 Когато Теди ме покани да споделя с вас кои са най-екстремните неща, които съм правил, се замислих. Какво екстремно съм направил? Не съм скачал с парашут, с бънджи или от скала. Не съм ял и хлебарки. Пътувах само веднъж в градския транспорт без билет, но ме хванаха. Като дете съм скачал от третия етаж на недовършена сграда и съм ходил по тясна тръба на 30 метра над земята, но това не е екстремно, а безразсъдно. Сега не бих го направил.

 Може би не съм толкова екстремен човек? Не знам. Това, предполагам, е свързано с основната ми професия – одитор. Като такъв оценявам рисковете във всяка ситуация и вземам решение дали си струва да се направи нещо или не. Не че не рискувам, но рисковете трябва да са ясни, т.е. да знам какво може да се обърка в дадена ситуация.

 Работата ми като Личен финансов консултант също не предполага правенето на екстремни неща. Кой ще се довери на човек, който е склонен да рискува неговите пари с необмислени инвестиции? Поне аз не бих имал доверие на такъв човек. Управлението на личните финанси като цяло е скучно занимание. Просто се иска да се изградят правилните навици и постоянство, за да се спазват.

Сетих се. Веднъж се возих на влакче на ужасите в Испания след обилна вечеря и доволно количество вино. За щастие, нямаше пострадали. Е, май това бяха най-екстремните неща, които съм правил.

Какво екстремно бих направил?

 Както видяхте не съм рисков играч. С две думи – идеалния клиент на VOLVO. В тази връзка, много ми се кара състезателна кола на писта. Още от времето на шофьорските ми курсове, имам склонност към високите скорости. Надявам се, някой ден да имам възможност да го направя. 

От какво се страхувам?

Като типичен българин се страхувам само от две неща: да не се мина и да не настина. Явно не съм единствен. Иначе как ще обясните блъскането при качването в самолет? Местата ще свършат или какво? Ако оставим настрана българската народопсихология имам много страхове. Като всеки човек, може би.

 Най-големият ми страх е свързан с основната ми същност, с вътрешното ми „аз“. Винаги съм бил ентусиаст и мечтател, още от дете. За разлика от повечето хора около мен, аз не разчитам някой друг да реши моите проблеми и да подобри средата, в която живея и работя. Не разчитам на държавата, шефа или някой друг, а на собствените ми сили. Не казвам „това няма да стане“ или „това е невъзможно“, а предлагам начин как нещата да се подобрят и търся ентусиасти като мен. По тази причина съм домоуправител на входа, в който живея. По същата причина съм се захванал с десетки проекти в различни области и имам идеи поне за още толкова.

 Това, от което се страхувам най-много е да стана посредствен, да не се опитвам да променя света около мен и да се примиря. Мислех, че с възрастта ще си „седна на задника“ и това ще отмине, но желанието ми става още по-голямо. Първата ми мисъл, още със ставането, е какво мога да подобря днес и как мога да помогна на повече хора. Ако някой ден се събудя с мисълта, че нищо не зависи от мен и няма смисъл да се напрягам, тогава светът за мен ще е свършил. Това няма да съм аз.

 През последната година започнах да изпитвам, ако не страх, то поне много неприятно чувство от затворени пространства. Това е външно проявление на чувството ми, че моята свобода се ограничава и всеки ден ходя в нещо като затвор с невидими стени. Тук ще цитирам Христо Стоянов от LIFEHACK.BG, който беше казал в едно интервю „Мисълта, че ще съм „роб“ на някой тарикат ми причинява състояние подобно на това, което изпитват хората страдащи от клаустрофобия, когато ги затворят в кутия…“.Мисля, че това изречение много добре описва как се чувствам.

 Страхове, които съм преодолял?

 За много хора говоренето пред публика е най-големия им страх. Те предпочитат да скочат с бънджи, отколкото да се изправят пред повече хора. Явно това е вродено във всеки от нас. Аз преодолях този страх и сега искам да стана още по-добър обучител и презентатор. Това, обаче, не стана изведнъж, а с доста бавни стъпки.

 Началото беше на първия ми учебен ден, когато класната ни г-жа Димитрова ми пъхна едно листче в ръката и каза, че аз трябва да представя директора на училището пред всички ученици и родители. Още си спомням какво пишеше на него „По случай първия учебен ден, слово ще произнесе директора на училище „Христо Смирненски“, другаря Анков“. Не е сложно, нали? Дори за първокласник. Само едно изречение.

 Когато, обаче, се изправих пред стотиците (дори хилядите) ученици, учители, родители и обикновени кибици, се стреснах. Тогава ми тикнаха микрофона в ръката и някой каза „Давай!“. Събрах смелост и казах на един дъх репликите до „на училище „Христо Смирненски“, другаря…“.

 И тогава забравих как се казваше директора. По дяволите! Настъпи неловка тишина. На мен ми се струваше, че този миг трае поне няколко минути. Тогава някой зад мен се наведе и ми каза в ухото „другаря Анков“. Повторих го и тълпата избухна в аплодисменти, които се оказаха за другаря Анков, а не за мен. След това, на подхвърлянията на моите съученици, че съм забравил името на директора им казах, че микрофонът е прекъснал.

 Мога да кажа, че съм преодолял този страх в голяма степен, с участията си като лектор на множество обучения, курсове и семинари през последните три години. Това, обаче, не ми е достатъчно и искам да стигна на следващото ниво – да мотивирам участниците на моите лекции да променят живота си към по-добро.

 Другият страх, който преодолях, е свързан с писането. Да си призная, никога не съм бил добър по литература. Математиката доста повече ми се отдаваше. Въпреки това, още от малък си мечтая да стана добър писател. Когато четях разказите на Йовков и произведения като „Дон Кихот де ла Манча“, много се възхищавах на авторите, които така са описали обстановката, в такива подробности, че все едно си там в онова българско село или в средновековна Испания.

 До преди 3 години дори не бях коментирал статии. Мислех, че ще напиша нещо тъпо и няма да има никакъв смисъл. Тогава, на 30 юни 2011 година, написах една статия със заглавие And now we wait… (или грешките при започване на бизнес), която публикувах в набързо създаден блог на безплатна платформа. Така започна всичко. Постепенно, преодолях страха си от писане и досега имам над 350 публикувани статии, включително в доста авторитетни издания като вестниците Дневник, Капитал и Класа; списание Мениджър; сайтовете NovaVizia.com, webcafe.bg и други.

 Вече знаете повече за мен и за моите страхове. Не ми беше лесно да напиша този материал, но се почувствах много добре, когато го завърших. След като го прочетох няколко пъти си казах „Това съм аз“…

Ако искате и вие да последвате примера на Стойне и да се престрашите да споделите страховете си, моля изпратете ми материал на Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите..

Последно променена наЧетвъртък, 29 Май 2014 11:41

Оставете коментар

Моля убедете се, че всички задължътелни полета (маркирани със звезда) са попълнени. Не е разрешен HTML код.

Real Time Analytics